אלי ליאון - ביקורת
אלי ליאון ביקורות - אמינות, איכות
БЪЛГАРСКИ
אלברט כהן-פורסם בעתון "פרסה "בבולגריה- алберт коен-вестник преса
На сбирката влетява Алберт Коен. И
без да знае човек, че това е един от най-
прочутите и обичани артисти - нещо
като Стефан Данаилов на Израел, вед-
нага проличава, че е такъв - подвиква
шеги на български с изразителния си и
дълбок глас, потупва по раменете стари
приятели, целува ръце. От 60 години той
е звезда в националния театър, играл е в
безброй сериали, озвучавал е филми. На
„кръжеца“ идва след две представления
но е изискан, свеж и пъргав въпреки 83-
те си години.
„Говоря много по-добър български, от-
колкото иврит. Много е труден за хора от
славянски произход. От 25 г. бях в Изра-
ел, но продължавах да си пиша
текстовете от
пиесите на иврит
с български букви
Петнайсетгодишен започнах своята
кариера в дупнишкия театър. Семейство-
то ми беше изселено там, но холокостът
изобщо не съм го почувствал. Баща ми
беше оптик, имаше магазин на място-
то на днешния хотел „Балкан“. Понеже
беше учил шест години оптика в Герма-
ния, говореше немски и много войници и
офицери през войната идваха не толкова
за очила, колкото да си поговорят с него
на родния си език. И изобщо не ги при-
тесняваше, че на фирмата пише с голе-
ми букви „Оптик Хаим Авраамов Коен“.
В Дупница веднага отвори магазин, а аз
се явих на прослушване в театъра. Пър-
вата ми роля беше Вълкът в „Червената
шапчица“. Присадиха ми две рогчета,
виках и плашех децата. Представление-
то имаше огромен успех. Обаче гледам
майка ми и баща ми ги няма. Връщам се
у дома, а татко започва да вика: Как не
те е срам бе, простак! Всички деца пла-
чат от теб. Ама това е ролята, тате! Не,
ти няма да плашиш децата!“. Няколко
месеца по-късно режисьорът Данаилов
реши да постави „Принцът и просякът“.
Естествено, аз получих ролята на Про-
сяка, понеже образът е по-интересен.
Баща ми ме пита: Ти какво ще играеш
в новата пиеса? Аз съм Просякът! Не,
моят син няма да играе просяк! Семей-
ство Коен няма да играе просяци, бедни
и вълци! Ама, тате, принцът е нула роля.
Той само седи на сцената като истукан и
нищо не прави.“ Отидох при режисьора -
„аман, заман“, и... изиграх Принца.
В Държавното висше театрално учи-
лище (ДВТУ) професор ми беше Стефан
Сърчаджиев, в един клас бях с Коста Цо-
нев. В Народния театър Боян Дановски
постави „Млада гвардия“ и ме взе да иг-
рая там.Направих още няколко роли. Да
напусна България, може би беше най-го-
лямата грешка в живота ми. Придума ме
един мой приятел - Алберт Хеския, брат
на известния в България кинорежисьор
Зако Хеския: в Израел сега правят на-
ционален театър „Абима“, ние играем по
системата на Станиславски, ще станеш
звезда. Ама ние не знаем иврит. Аз съм
учил една година иврит в училището в
Казанлък, не е трудно!, вика ми Берто.
Напуснахме баща и майка, Народния те-
атър... и тръгнахме. Изпратиха ни в едно
село на нови емигранти. На другия ден
излязохме да се поразходим. На глав-
ния площад имаше две девойки, които
си приказваха нещо на иврит. На мен ми
се струваше като цигански, джибриш,
арменски. Питам моя приятел какво си
говорят, а той ми вика: Тоя иврит аз не
го знам! Как не го знаеш, аз заради теб
съм се затътрил тук?! Отиваме в едно па-
вилионче. Баща ми ми беше дал няколко
долара. Тогава в България нямаше шо-
колад и аз пак му викам: Хески, купи ни
по един. Отива Берто и показва със зна-
ци. Тоя иврит и аз го говоря, казах му аз.
На другия ден ни мобилизираха и
двамата. Във войската почнах някак си
да плямпам малко иврит, но се оправях
главно с руски. Аз говоря перфектно
седем езика, защото навремето, когато
започнах с театъра, исках да прочета
цялата литература на оригиналния език.
Цял Молиер съм прочел на френски, цял
Чехов, Достоевски - на руски. И сега иг-
рая в Камерния театър пиесата „Мал-
ките хора“ от Чехов, която съм превел и
режисирал.
Пратиха ме в танкова бригада. Оти-
дох при моя полковник. Не мога да му
забравя името - Аврам Цивион. Казах
му на руски: Аз съм шофьор на танк, но
аз съм актьор. Добре, ще те пратя в юж-
ната трупа на армията. Но има малък
проблем - я по иврит не говорю, очень
извиняюсь. Тогава какво ще правиш?
Ами от дете свиря на акордеон. Три го-
дини и половина съм бил акордеонист.
Гледам ги актьорите, свиря им, завиж-
дам им, но нито една дума не разбирам!
На мен и на приятеля ми ни омръзна и
решихме да се върнем в България. Из-
лязохме във ваканция от войската и...
дезертирахме. Един български параход
в Хайфа товареше портокали. Хамалите
качваха сандъците. И ние грабнахме по
един. Качихме се на кораба
и се скрихме в кюмюра
Когато стигнахме до Босфора, отидо-
хме при капитана. „Ние сме български
момчета, искаме да се върнем в родина-
та. Не! Не мога да си развалям отноше-
нията с израелските власти! Пристиг-
нахме в Бургас, но след няколко дена
се върнахме обратно в Израел и никой
не разбра, че сме бягали. Дори баща ми
и майка ми не знаеха.
С Хеския разбрахме, че сме хора на
изкуството, а не криминални простаци,
и се отказахме. Заплямпахме по малко
на иврит, започнахме в музикален теа-
тър. За мен беше чудесно, защото съм
певец, танцьор, акордеонист. В нацио-
налния театър „Абима“ се явих на изпит.
Казах им, че не мога да рецитирам на
иврит, но изпълних на руски монолога
на Чацки от пиесата „От ума си тегли“
на Грибоедов. И понеже най-големите
имена на израелския театър бяха рус-
наци, веднага ме взеха. И те говореха
иврит само на сцената, докато в бюфета
си поръчваха на руски. С години съм си
записвал ролите на иврит с български
букви“, завърши Алберт Коен.
магдалена гигова
הצג אתר רגיל
